Тежеше малко над два килограма и прекара осемнадесет дни в болницата. Въпреки трагедията да загуби другото си отроче – близнакът на Мини Жаки – Мартин, заради проблеми с дишането, Бракамонтес всеки ден благодари на Бог, че й е подарил най-съкровенното нещо в живота й.
Малко по малко Жаклин се завърна към предишните си дейности и само за един месец възвърна изящното си тегло.
Бебето спи. Майката излиза от стаята с усмивка. „Истински ангел е”, доверява Жаки. В къщата на двамата родители всичко ухае на малката. Казват й Мини Жаки, Жакита или Качетес. Преди месец дойде на този свят като неуморим воин, който се бори за оцеляването си. Излезе от тялото на майка си, готова да бъде моторът и сърцето, които да помогнат на родителите й да превъзмогнат болката от загубата на нейното близначе. В това мъничко тяло се крие тайната на живота, която разцъфтява, радва и насърчава любимите същества. Сега е здраво и щастливо бебе. Сънищата й са сладки. Зад погледа на актрисата, обаче, се крие малко тъга и искрица на надежда и щастие. Когато Мини Жаки се усмихне, настъпва спокойствие.
– Жаклин, раждането на дъщеря ти е благословия. Как се чувстваш?
Жаклин: Всичко това, което съм си представяла, че е означавало да бъдеш майка, не може да сравни с това, което всъщност е.
– А какво е всъщност майчинството?
Жаклин: Жаки промени живота ми за добро. Сбъдна се мечтата ми, която таих в сърцето си от много време. Това събитие надмина всичките ми очаквания на хиляда процента.
– Мартин, как се промени твоят живот?
Мартин: Ставам по-рано, но всяка сутрин, щом видя слънцето да се отразява на личицето й и да се усмихне или отвори очички, усещам неизмеримо спокойствие. В този момент животът започва отново. Всичко, което е извън стаята, спира. Единствено, когато се отделя от нея, животът отново придобива своя ритъм.
– Гледайки малката, на кого Ви прилича?
Мартин: Всички казват, че прилича на мен, но аз виждам едно красиво ангелче – чисто, здраво и щастливо.
Намесва се Жаклин, която се вълнува всеки път, щом заговори за малката.
Жаклин: Жаки е досущ като баща си – устичката й е на баща й, носът, ръцете, краката. Като Барби е. Всяка част от нея ми напомня на Мартин. Надявам се да има и нещо мое.
Мартин: Името.
Жаклин: Може би и характера.
– Много е спокойна...
Мартин: Всички деца плачат между една-две минути при раждането. Тя плака точно тридесет секунди.
Жаклин: Истината е, че аз плаках повече от нея.
– Жаки, коя част от деня е специално посветена на бащата и дъщерята?
Жаклин: По време на къпането. Това техният момент. Трябва да призная, че един път се осмелих да я изкъпя. Бях изключително стресирана. Няма да го повторя, докато не порасне повече. Мартин има големи ръце и му имам по-голямо доверие.
– Много се спекулираше за престоя на малката в болницата. Защо стоеше почти три седмици там?
Мартин: Когато бебетата се раждат преждевременно, отиват директно на интензивна терапия. Докторите трябва да наблюдават белите им дробове, сърдечния ритъм. Понякога тези бебета могат да страдат от нещо. Забравят да дишат, понеже спят. В болницата екипите непрекъснато проверяваха всичко. На десетия ден от раждането ни казаха, че от интензивна терапия може да преминем към по-лека.
Докато Мартин обяснява, Жаки свежда поглед и стиска ръката на съпруга си.
Жаклин: Имаше много други бебета и предпочетохме да бъдем предпазливи.
Мартин: Доктор Енрико Конти, главен педиатър, ни позволи да я оставим на интензивно лечение, докато я изпишат окончателно.
– Какво се случи щом лекарят ви каза, че може да я отведете вече у дома?
Мартин: Станахме много нервни.
Жаклин: И много развълнувани едновременно.
Мартин: По време на терапията бяхме сигурни с медицинските сестри наоколо. Знаехме, че при всяка ситуация, те ще знаят как да реагират. Настоявах пред доктора дали най-разумното е да си я приберем вкъщи. „Мартин, ние не рискуваме. Откакто е родено, бебето е добре”, ми отговори той.
– Предполагам, че първата нощ у дома не е била спокойна...
Жаклин: Беше стресиращо. В болницата бяхме спокойни, тъй като бебето беше обгрижвано. Вкъщи отговорността беше изцяло наша. Първата нощ Мартин не спеше изобщо. Аз успях, понеже не издържах повече. Изтощението ме победи.
– Някой помага ли Ви сега?
Жаклин: Една медицинска сестра през деня и друга – през нощта. Съдействат ни и експерти, които ни съветват как да се отнасяме към нашето бебе.
– Показахте невероятна цялост. Преживяхте едновременно най-хубавия и най-лошия момент. Как се ръководи тази буря от чувства?
Жаклин: Ти го казваш. Беше миг на голям контраст. Смятам, че с времето ще го превъзмогнем.
Жаклин споделя това с насълзени очи.
– Заедно...
Жаклин: Всеки изживя развоя на събитията по различен начин. Аз плаках много, Мартин – по-малко. Но сега сме по-обединени от всякога и заедно с Жаки ще продължим напред.
– Мартин, ти присъстваше на раждането. Колко ли ти е било трудно да посрещнеш най-голямата си радост в живота, да преживееш най-тежката болка и да подкрепиш съпругата си в толкова труден момент...
Мартин: Първото, което ми мина през главата, беше неизмеримо щастие от идването на бебето и голяма тъга, след като разбрах новината за Мартинсито. Аз записвах всичко и, когато ми го съобщиха, не знаех какво да правя – дали да спра, или не. Накрая реших, че бих бил егоист, ако не запиша щастливия момент от раждането на малката, защото тя, когато порасне, ще иска да има този спомен.
Жарлин: Когато ти се случат такива неща в живота, се питаш: „Защо?”. Но правилният въпрос е „Заради какво?”. Все още не съм открила отговор. Но се чувствам по-близка с Мартин и семейството ми е по-обединено от всякога.