четвъртък, 5 септември 2024 г.

Каан Чакър за травматичните си спомени и защо се е отказал от актьорството

Каан Чакър е смятан за един от най-талантливите и харизматични актьори на своето поколение. 

През трите десетилетия на кариерата си обичаният актьор нашумява в продукции, които му носят голям успех и известност както в Турция, така и в чужбина.

Каан Чакър е роден на 1 февруари 1977 г. в Истанбул. Той е вторият син на семейство преселници от Гърция. След като завършва гимназия, на 18-годишна възраст, Каан решава да се запише във Факултета по театър в Истанбулската държавна консерватория, който завършва успешно през 1999 г.

Актьорът се е снимал в сериали като "Истанбулска приказка", "Готова на всичко", "Завинаги", "Приказка за Бодрум", "Моето име е Мелек", "Моите братя и сестри" и др.

Каан Чакър е женен за Башак Чакър от 2008 г. Жена му държи галерия в Бодрум и има своя модна линия Prae. Двамата имат син на име Али. 

Опитният актьор влиза в ролята на жестокия Алпай в турския сериал "Моето име е Мелек" и се справя страхотно с напълно различен от него персонаж. Това показват и реакциите на хората, които го срещат на улицата. "Те ме поздравяват, искат да се снимат с мен. Неща, които карат човек да се гордее и които галят душата му. Хората не са това, което бяха. Нещастни събития се случваха преди".

Когато става въпрос за актьорската му игра, той винаги е много критичен към работата си и винаги вижда място за подобрение. От малък проявява интерес към актьорството и няма дилема кой колеж да запише.

- В началното училище започнах да играя в драматична група и от самото начало ми беше ясно, че това е единственото нещо, с което искам да се занимавам. Когато започнах да получавам роли в училищни пиеси, направих първите стъпки и си казах: "Това май е моят път". Отидох на приемен изпит за Консерваторията в Анкара. По това време консерваториите имаха два изпита. На първия играе няколко роли от пиеси. Ако не издържиш първия изпит, не минаваш към втория. Отидох на приемен изпит за Държавната консерватория в Истанбул. По-късно разбрах, че съм издържал първия изпит в Анкара. Предполагам, че това беше пръстът на съдбата. Покрай образованието си в Държавната консерватория в Истанбул спечелих и прекрасен кръг от приятели. Професионалната ми актьорска кариера започна, когато бях в последната година в колежа. В пиесата "Пуканки" имах възможността да играя с величия от онова време като Халит Ергенч, Гюнеш Бербероулу и Керем Атабейоулу. Театралното ми приключение не продължи дълго. Мисля, че причината за това е моят кинематографичен дух, който идва от душата. Откакто се помня, аз съм човек, който обича камерата, киното и екрана. Работих със Синан Четин две години. През този период натрупах опит зад камера. През 1998 и 1999 г., когато сериалите тепърва започваха и частните канали тепърва се отваряха, избухнах със сериала "Черен ангел" и се снимах в четири епизода. Омур Атай, който беше асистент в този сериал, след години ми се обади и каза, че започва да работи по сериала "Истанбулска приказка". В този сериал, който може да се счита за началото на моята кариера, играх два сезона.

Баща му се надявал, че Каан ще поеме семейния им бизнес и първоначално не бил никак доволен, че е избрал актьорството за свое призвание. Известно време Каан работи с баща си в тяхната компания за продажба на офис консумативи и живее в Истанбул до раждането на сина си, когато осъзнава, че за семейството му ще е много по-добре да се премести в по-спокойна среда

- С жена ми, която работи в голяма компания, решихме, че сме нещастни в Истанбул и когато се роди синът ни, една вечер решихме да се преместим в Бодрум. Защо Бодрум, не знаем. По това време загубих желанието си да играя и известно време работих в семеен ресторант, който отворих в Бодрум, и си мислех, че никога няма да се върна към актьорството. И точно когато се преместихме, започнах да получавам предложения за сериали. Не съжалявам, че се преместих там, защото обичаме Бодрум и създадохме страхотни приятели.

Каан е опитен готвач, особено когато става дума за печене на скара

- Знам как да приготвя правилно месото. Добър съм и в приготвянето на риба на скара. Няколко пъти пекохме пици в нашата каменна пещ в градината, а също обичам да приготвям агнешко на пещ. Обичаме да каним гости и да ги посрещаме с маса, пълна с храна. Човек е щастлив, когато се храни добре. 

В актьорството за него е предизвикателство да приема взискателни и трудни роли и изтъква, че един актьор се смята за успешен толкова, колкото привлича вниманието с играта си. 

- В този смисъл искам да играя най-трудните и запомнящи се роли. Искам роли, които са предизвикателни и взискателни. Това могат да бъдат роли на луди, пациенти или раздвоени личности, любовници или психопати, а актьорската игра изисква и песен, и плач... 

Той е много критичен към работата си

- Безмилостен съм, когато се самокритикувам. Може да има разлика между емоциите, които изпитвате, и тези, които предавате на хората. Например, струва ми се, че в някаква сцена имах влюбен поглед, а накрая, когато се погледнах на екрана, осъзнах, че съм изглеждал глупаво. Винаги има какво да се подобрява и винаги гледам как се е получил крайният продукт, за да знам какво да коригирам следващия път. 

Два травматични спомена

Чакър разказва, че като момче е летувал в Хърватия с родителите си и ще запомни това пътуване, защото родителите му са го забравили на бензиностанция. 

- Баща ми беше уморен от шофирането, защото карахме с часове и спряхме на бензиностанция, за да попитаме за хотел. Казах на майка ми, че отивам до тоалетната и излязох от колата. Когато се върнах след пет минути, разбрах, че колата ни и родителите ми ги няма и веднага се разплаках, защото си помислих, че са ме изоставили нарочно. Бях на шест години тогава. Те се върнаха след 15 минути. Преживях подобен инцидент, когато бях на 12 години. Пак ме забравиха на бензиностанцията, докато бях до тоалетната. По-късно разбраха, че не съм бил в автомобила. Този път бяха изминали около 30 км и им отне 45 минути да се върнат. Спомням си, че сериозно укорих майка си, когато се върнаха. Тя се защити и ми се извини, мислейки, че съм се качил в колата на чичо ми. Не мисля, че това е някаква травма, но може да е причината за спокойствието ми и липсата на паника пред лицето на много събития днес. Винаги съм споделял тези събития като радостен и мил спомен. Защото семейството ми винаги ме караше да чувствам, че ме обичат. Мисля, че любящото семейство е най-важното нещо за децата. Ако днес мога да обичам, без да ме е грижа за нищо, това е благодарение на тях.

Семейството му