Още от самото начало, турските сериали
предизвикаха огромен фурор, но в същото време си навлякоха гнева на много
българи. Да си патриот в никакъв случай не означава да отричаш всичко турско,
американско или френско например. Мисля, че ще е много лековерно, ако отречем
стойността на турските сериали. Разбира се онези, които не ги гледат или пък
гледат повърхностно само как се развива сюжета и колко нагласено е всичко, няма
как да ги оценят. В началото аз също бях много скептична, може би защото
обичах много латино сериалите и наистина
те винаги ще ми останат любими със страстта и чувствеността си. Но въпреки това
трябва да призная, че турските сериали носят по-дълбоки ценности и изследват
по-детайлно човека, любовта, обществото, традициите. В латиноамериканските
обикновено добрите герои са само добри и невинни, докато в турските се създават
по-пълнокръвни образи (Бихтер и Бехлюл
от „Забраненият плод”, Айшегюл от „Малки тайни” и др.). По този начин ние
виждаме, че добрите не са само добри и лошите не са само лоши – така, както е и
в реалния свят. Друго интересно при турските сериали е, че те не винаги
завършват с щастлив край. Това ги прави по-драматични и по-реални. Въпреки чe аз предпочитам латино
вариантите на happy end, реалистите ще могат да оценят драматичния финал на
някой турски сериал. Обикновено не дотам щастливият край е справедливата
последица за нещо, което е направил героят. И тук идва моментът да попитам защо
турските сериали да не отразяват действителността. Да, разбира се, че не я
отразяват на 100% и за да се получи интригата са необходими нагласени събития,
защото няма как толкова много неща да се случват на малко герои. Но ако мислено
увеличим броя на героите и разпределим случващото се между тях, ще видим, че
всяко едно събитие е реално. И най-важното – всеки сериал носи някакво
послание.
Това е една от
най-важните причини да харесвам турските сериали – заради силно изразеното
послание и начинът, по който е предадено. Например в „Забраненият плод”
греховната и забранена любов нямаше как да не бъде наказана (нека не забравяме,
че сериалът е по написан по роман от 1900 г., когато турските порядки са били
много строги и за най-малкото прегрешение е трябвало да заплатиш висока цена). Ето
защо ако Бихтер не се беше самоубила, а бяха избягали с Бехлюл например,
сериалът нямаше да има такава стойност, нямаше да е вникнал в психиката на
героите и културата на обществото. Да вземем друг сериал – „Мечтатели”. Поради
ненапълно изразени причини героят на Даахан Кюлегеч умира два пъти. Макар Аслъ
да среща любовта в лицето на Гювен в 3 сезон, когато Ефе се завръща, се
акцентира на това, че тя още го обича. И когато го губи окончателно, няма как
да остане с Гювен, защото тя вече веднъж е предпочела Ефе пред него. Никъде не
се казва, че тя остава сама до края на живота си, но на финала е сама със сина
си. Мисля, че по този начин сценаристите не изневериха на идеята на сериала за
четиримата приятели, родени да бъдат мечтатели – Аслъ, Ефе, Мине и Дениз. Последната
сцена, когато скачат от кея затваря кръга – те са изминали много път, но не са
забравили от къде са тръгнали и не са забравили приятеля си. Ето това е
дълбокият смисъл - да грешиш, да живееш, но и да не забравяш кой си и кои са
тай- близките ти хора. Ако Ефе беше жив, финалът щеше да е по-щастлив, но може
би пък нямаше да е толкова трогателен и вълнуващ…
Мисля, че ако всеки вникне по-дълбоко в турските сериали –
без значение дали ги харесва или не – ще научи много истини за себе си и за
живота.
